Под звуците на силната музика от акордеон в минорна гама те танцуваха притиснати един о друг, а ръцете и краката им трептяха конвулсивно, сякаш потъват. Само че не беше така, защото лицата им сияеха със светлина, каквато започва да струи от свидетелите на Йехова наскоро след като са общували с Бог. Седнах на една висока плюшена табуретка и ги загледах. Не знам дали беше предчувствие или спомен, но цялата сцена ми се стори позната. Страните им бяха слепени с пот, а също и гърдите, които идеално съвпадаха, защото жената имаше едър бюст, а мъжът хлътнал гръден кош. Очите на жената бяха затворени. Танцуваха сякаш за последен път. Но не за пред мен или пред някаква въображаема публика. Правеха го за себе си. Те преживяваха целия си живот в няколко минути танц. Тогава още не разбирах, но танцът изглеждаше да е най-важното събитие в живота им, защото наистина беше. Тогава изведнъж забелязах, че не съм единственият зрител. Възрастна двойка ги наблюдаваше иззад бара, но и двамата бяха толкова дребни, че не ги бях видяла по-рано. Имаха онзи леко стъписан вид на имигрантите в Антиподите, сякаш питаха „как изобщо се озовахме тук“. – Какво е това? – поинтересувах се. – Танго – отвърна мъжът. – Аржентинско танго – уточни жената. Тя бършеше чаши с една кърпа. – Да, но някои хора казват – додаде мъжът, – че тангото идва от Уругвай. – Само че ние сме от Чили – обясни жената. – И ние танцуваме, да си призная – добави мъжът. – Когато никой не ни гледа – усмихна се свенливо жената. Не след дълго симпатичните чилийци фалираха, но тази вечер промени посоката на моя живот. През следващите десет години аз щях да дишам тангото, да сънувам тангото, да обичам и да мразя тангото. Щях да танцувам танго хиляда и една нощи поред, докато рухна и започна отново. Щях да кръстосвам земното кълбо в търсене на автентичното, на най-истинското преживяване с тангото. |
|