Winters used to be cold in England. We, my parents especially, spent them watching the wrestling. The wrestling they watched on their black-and-white television sets on Saturday afternoons represented a brief intrusion of life and colour in their otherwise monochrome lives. Their work overalls were faded, the sofa cover—unchanged for years—was faded, their memories of the people they had been before coming to England were fading too. My parents, their whole generation, treadmilled away the best years of their lives toiling in factories for shoddy paypackets. A life of drudgery, of deformed spines, of chronic arthritis, of severed hands. They bit their lips and put up with the pain. They had no option but to. In their minds they tried to switch off—to ignore the slights of co-workers, not to bridle against the glib cackling of foremen, and, in the case of Indian women, not to fret when they were slapped about by their husbands. Put up with the pain, they told themselves, deal with the pain—the shooting pains up the arms, the corroded hip joints, the back seizures from leaning over sewing machines for too many years, the callused knuckles from handwashing clothes, the rheumy knees from scrubbing the kitchen floor with their husbands' used underpants.
When my parents sat down to watch the wrestling on Saturday afternoons, milky cardamon tea in hand, they wanted to be entertained, they wanted a laugh. But they also wanted the good guy, just for once, to triumph over the bad guy. They wanted the swaggering, braying bully to get his come-uppance. They prayed for the nice guy, lying there on the canvas, trapped in a double-finger interlock or clutching his kidneys in agony, not to submit. If only he could hold out just a bit longer, bear the pain, last the course. If only he did these things, chances were, wrestling being what it was, that he would triumph. It was only a qualified victory, however. You'd see the winner, exhausted, barely able to wave to the crowd. The triumph was mainly one of survival. | Зимите в Англия често бяха студени и ние, по-точно родителите ми, ги прекарвахме в гледане на борба по телевизията. През съботните следобеди тя вливаше за кратко цвят от черно-белите им екрани в инак сивото им ежедневие. Работните им дрехи бяха износени, дамаската на дивана – все същия от години наред – изтъркана, спомените им за това какви са били преди идването си в Англия също избледняваха. Родителите ми, както и цялото тяхно поколение, бяха пропилели най-хубавите си години във фабрики блъскайки се за жълти стотинки. Живот белязан от тежък труд довел до изкривен гръбнак, хроничен артрит и амортизирани ръце. Те стискаха зъби и преглъщаха болката си. Нямаха друг избор. Мислено са се опитвали да не обръщат внимание на обидите на колегите си и да не роптаят срещу празното бръщолевене на началниците си; а колкото до индийските жени - да понасят и нанесения от съпрузите им побой. Примири се с болката, са си казвали те, приеми пронизващата болка в раменете, износените стави на хълбоците, схванатият гръб от дългогодишното привеждане над шевната машина, мазолестите пръсти от прането на ръка, ревматичните колене от търкането на кухненския под с износеното съпружеско бельо.
През съботните следобеди родителите ми засядаха пред телевизора да гледат борба, с кардамонов чай с мляко в ръка, те искаха да бъдат забавлявани и развеселени. Но също така те искаха, поне веднъж, Добрия да надделее над Лошия. Искаха напереният, ревящ грубиян да си получи заслуженото. Те се молеха Добрия, приклещен на тепиха в двоен ключ или вкопчен в кръста на противника си, да не се предаде. Само ако можеше да задържи още малко, да понесе болката, да издържи състезанието. Ако успееше да направи това, борбата щеше да си остане борба, той щеше да триумфира. И все пак, това щеше да е една измъчена победа. Зрителите щяха да видят победителя, изтощен и едва намиращ сили да помаха на тълпата. Триумфът беше преди всичко оцеляване. |